Автор: Pavel Mateev

Слънцето вече беше поело своя път към платото. Лъчите му не, но все още беше приятно в края на лятото. В центъра на забравеното от Бога малко добруджанско селце се бяха събрали всички жители – четирима старци. Пред старото читалище, на обрасъл с бурени малък площад, на една пейка Петко и Георги играеха табла, а Иван и Асен даваха акъл.

Това беше единственото забавление за възрастните хора, може би от пет години насам. Селото беше напълно изоставено от хората, които се пръснаха из страната, някои отидоха на гурбет в чужбина, а други напуснаха този свят. За славното минало на селото напомняха училището, магазините, кръчмата, но сега те бяха пусти и занемарени. Приличаха повече на призраци от миналото, отколкото на сгради. Всичко наоколо беше сиво и мрачно.

Старците бяха залисани в играта, когато край тях изсвириха гуми, дигна се ужасна пушилка и пред тях спря автомобил. Старците започнаха да ръкомахат с ръце, опитвайки се да разсеят прахоляка.

Няколко минути по-късно успяха да различат млада жена. С едната си ръка тя дърпаше малък розов куфар на колелца, а с другата влачеше плачещо момиче, на не повече от седем години, което правеше опити да се освободи. Сандалите му буквално деряха прашния площад. Блузата му се беше намокрила от двете вади, стичащи се по зачервените му бузи. Жената спря пред опулилите се старци, пусна куфара и се обърна към Петко:

– Здравей, дядо! Нали не те безпокоим? Много бързам и нямам време за обяснение. Нали ще гледаш Мария за няколко дни? Трябва спешно да отида до София! Моля те!
– Ани, не бяхте ли на море? – окопити се старецът.
– Бяхме, но сега не мога да говоря. Бързам много, имам проблеми! Нали ще се грижиш за дъщеря ми? Моля те! – повтори младата жена.
– Ама как да се грижа? – опулено я изгледа Петко.
– Лесно е! Мария е много разбрано дете…

Младата жена се наведе, целуна стареца по бузата, после млясна разплаканото момиче по устата, помаха с ръка и се върна в автомобила. Отново се вдигна пушлива мъгла.

Старците се спогледаха учудено. Това си беше събитие за тях. Отдавна живееха само четиримата в селото и бяха отвикнали да виждат други хора.

– Петкане, какво стана, бе? – подхвана с насмешка Иван.
– Какво да е станало? – ядно отвърна Петко. – Айде, разкарайте се! И без това не разбирате от нищо!

Тримата старци го изгледаха, но познаваха сприхавия характер на Петко. Затова решиха да не влизат в спор и тихомълком се изнизаха от площада.

Дядо Петко се оказа сам на пейката в центъра на селото с едно натъжено дете. Момичето беше спряло да плаче. Може би сълзите му бяха на привършване или беше решило да запази малко за после.

Тишината се оказа кратка. Момичето наведе глава и заплака. Сълзите отново потекоха по зачервените му бузи. Дядо Петко вдигна ръце и поклати неодобрително глава. Хвана Мария за ръката, вдигна куфара и се запътиха към дома на стария човек.

Не ходиха много и скоро се отзоваха през зелената метална врата на едноетажна къща със сива мазилка. Влязоха в двора и старецът остави куфара до стената.

Събуха обувките си и влязоха в тъмен коридор. После влязоха в най-близката стая. Завесите бяха спуснати и тук отново преобладаваше мрак. Имаше стар диван, гардероб, малко шкафче, лампа до леглото и килим на пода. Мария започна да подсмърча отново. Петко реши да я остави да се преоблече и отиде в кухнята. Сипа си червено вино в едно стъклено бурканче от кисело мляко и удари голям гълток.

След като преполови бурканчето, старецът отиде да провери момичето. Влезе в стаята й и каза.

– Готова ли си вече? Нали няма да плачеш повече?
– Да, дядо. А тук има ли интернет? – отговори тихо Мария.
– Интернет да има? Няма интернет! Какви са тези щуротии? – нервно изрече стария човек, а момичето отново наду гайдата и се тръшна на пода. Петко разбра, че не е трябвало да реагира така и опита да замаже положението. – Добре де, добре! Спри да ревеш. Има време до вечеря, затова искаш ли да ти покажа цялата къща, двора и животните?

Мария погледна дядо си и кимна. Двамата излязоха от къщата, и Петко я разведе из предния двор. Показа й всички плодни дървета, зеленчуците, които гледаше и кладенеца. На Мария най-много й хареса люлката, вързана за дюлята. Полюля се малко и двамата влязоха в старата част на къщата. Надникнаха в зимника. Видяха и банята с бойлера на дърва. Детето се беше успокоило, но все още гледаше сърдито.

Излязоха в задния двор. Няколко кокошки се разхождаха, поклащайки главите си. Видяха и двете зайчета, които били много сладки, по думите на Мария. Обиколиха и останалата част от задния двор и се озоваха в плевнята.

– Е, Мария! Хареса ли ти моята къща? – попита я дядо й.
– Не е много хубаво, дядо! Мирише на лошо. Искам вкъщи! – изхлипа детето.
– Как така не е хубаво? На село мирише така? – ядно отвърна старецът, но усети на къде отиват нещата и успя да се овладее. Отвори малката врата пред тях и посочи с пръст. – Ето виж какво имам тук! Караш ли колело?
– Карам! – отговори Мария и сълзите тръгнаха за пореден път. Все пак тя успя да каже. – Но какво колело е това?
– Спри да плачеш, дете! Затова ли те остави майка ти при мен? Да ми надуваш главата ли? Айде, отивай си в стаята. Писна ми да те слушам! – изрева с пълно гърло дядо Петко.

Час по-късно напрежението все още се усещаше. Вечеряха в абсолютна тишина надве-натри. После всеки отиде в стаята си.

Дядо Петко легна в леглото си, стискаше очите, но не можеше да заспи. От съседната стая все още се чуваше хлипането на Мария. Стана му жално за детето. Знаеше, че е сприхав и че всички хора го смятаха за чешит. Но това не беше винаги така. Самотата през последните години го бе променила и той не беше щастлив за своите седемдесет и две години. Въртеше се в леглото и разсъждаваше за отминалия ден. От това не му стана по-добре, а напротив – тъгата го налегна и усети буцата в гърлото си. Направи опит да разсее мислите си, но те го бяха хванали здраво и дращеха душата му като ноктите на свирепа вещица.

От съседната стая стоновете бяха спрели, старецът се успокои и неусетно заспа.

***
Стресна се в съня. Кошмари бяха нарушили почивката на Петко. Изправи се и седна на леглото. Беше малко след полунощ, а от опит знаеше, че сънят няма да го навести втори път. Разтърка очи, сети се за детето и тогава сякаш нещо се пречупи в него. Стана от леглото и се облече. Провери съседната стая, където спеше Мария. Старецът я зави, целуна я по челото и излезе от стаята.

После хлопна пътната врата и забързано се насочи към края на къщата, където се намираше неговата „работилница“. Така сам я наричаше, защото вътре имаше безброй инструменти и джунджурии, събирани цял един живот. Светна малката мъждива лампа и се захвана за работа. Чука, блъска, псува, тръшка. Настана голяма олелия. Ако това беше се случило преди години, сигурно щеше да вдигне на крак цялата махала, но сега успя да стресне единствено черния уличен котарак, който дремеше на оградата.

Улисан в работата, Петко не усети, кога започна да се съмва. Стресна го кукуригането на единствения петел в селото – петелът на Гошо. Тогава старецът се спря. Обърса потта от челото си. Поглади мустака и седна на столчето без облегалка. Бръкна в едно от чекмеджетата. Извади олюпена табакера. Беше отказал цигарите преди много години, но прецени че сега моментът е по-специален. Запали цигарата и изпусна дима с удоволствие. Погледна пред себе си и очите му станаха сякаш по-сини. Кимна доволно от свършеното. Усмихна се под мустак и допуши цигарата.

***

Мария се събуди от странна музика и усети непозната миризма. Миришеше невероятно вкусно. Облече се, отиде в кухнята и ахна. Дядо й танцуваше под звуците на малкото радио. В едната си ръка държеше дълга вилица и ръкомахаше с нея над печката. Масата беше подредена. Върху старата мушама изпъкваше чинията, препълнена с мекици, но там бяха още и бурканче сладко от ягоди, вилици и салфетки. Дядо Петко се обърна, усетил присъствието на детето, усмихна се и я поздрави:

– Добре утро, дядовото! Наспа ли се вече?
– Да, дядо! Добро утро и на теб!- отвърна Мария, а светлосините й очи заблестяха.
– Не се бави! Хайде на мекиците! Аз идвам ей сегичка! – подкани я възрастният мъж.

Момичето не изчака втора покана и се настани на масата. Дядо й също се присъедини към нея. Това беше най-вкусната и незабравима закуска и за двамата.

Когато приключиха, Мария благодари на дядо си и го попита:

– Дядо Петко, защо си толкова добър днес?
– Добър? Аз? Ха-ха-ха! – засмя се старецът. – Мило дете, ти си добра! На гости си на дядо си, а каква по-хубаво от това? Ти си радост за старите ми очи, Мария! Но, чакай, чакай! Имам изненада за теб!
– Изненада? За мен? – ококори се детето.
– Да, ще видиш! Излез пред пътната врата и ме чакай там със затворени очи! – нареди й нежно дядо Петко.

Детето го послуша и излезе. След няколко минути старецът се върна бутайки нещо и й каза:

– Можеш да отвориш очи!
– Дядо, какво е това? – попита Мария, а очите й грейнаха.
– Това, дядовото, е твоето ново колело! Харесва ли ти? – отговори Петко. – Нали ще можеш да го караш? Пробвай го тук надолу по баира!

Мария огледа колелото и очите й станаха двойно по-големи. Това беше най-невероятното чудо на две колела, което беше виждала. Нямаше нищо общо с онова в плевнята. Беше почистено и пребоядисано с най-различни цветове. Рамката беше наполовина синя и наполовина жълта. Предният калник беше зелен, а задния червен. Гумите бяха напомпани, а на рамката пишеше нейното име „Мария“. Между спиците имаше някакви правоъгълни парчета – направени от алуминиеви капачки за буркани, от кашони и от кофички за кисело мляко. Това беше най-странното и най-шантаво колело на света. Старецът я подкани да го пробва.

Детето се качи плахо и седна на меката седалка, която беше тапицирана с част от пердето в кухнята. Придоби увереност и натисна единия педал, а после и другия. Започна да се чува леко тракане, което идваше от колелата. Насочи се по баира на долу и… полетя. Колелото направо хвърчеше! Правоъгълните парчета се удряха в спиците и издаваха различни звуци. Обединени в едно звуците звучаха така:

– Така-та-така-та-така-та-та, така-та-така-та-така-та-та…

Дядо Петко си спомни за младите години и рипна след детето, а сърцето му щеше да изхвръкне от вълнение. В неговите уши колелото пееше най-щастливата песен.

По пътя на тяхната обиколка от една от къщите излезе Асен. Учуден от шума навън, се провикна:

– Петко, каква е тая аларма?
– Каква аларма бе, Асене? Не чуваш ли песента на колелото?
– Ти луд ли си? Каква песен е това? – държеше на своето Асен.
– За мен е песен! – усмихна му се Петко и се втурна след момичето и пеещото колело.

Асен поклати глава, после дяволито се усмихна и се втурна и той след дядото и внучето. По пътя успяха да заберат и другите двама старци, които след като разбраха, какво се е случило, скокнаха и се включиха в най-радостното шествие в най-новата история на тяхното родно място. Малкото добруджанско селце сякаш оживя. А колелото не спираше да пее:

– Така-та-така-та-така-та-та, така-та-така-та-така-та-та…

Read Full Article

Излезе от печат втората стихосбирка със стихове за любовта на Павел Матеев – „Отново те сънувах“. Книжката съдържа 45 стихотворения.

Всички стихове са написани в периода 2016-2017 година.

Цялостната работа по подготовката на книжката – предпечатна подготовка, дизайн на корицата, печат, довършителни дейности и разпространение е дело на Издателство Фабер, Велико Търново.

„Отново те сънувах“ на Павел Матеев можете да откриете в книжарници Хеликон или да поръчате онлайн от следните линкове:

Книжарница Хеликон

Книжарница Books.bg

Отново те сънувах

 

Read Full Article

Петър прие съболезнованията от своите близки и тръгна към паркинга. Влезе в опела си и напусна района на гробищния парк. Искаше, колкото може по-бързо да напусне това място. Току-що беше погребал съпругата си. Имаше нужда да се махне от Русе и от ежедневието си. И все пак, още не можеше да повярва, че Дани вече я няма и никога няма да се върне. Толкова бързо и нелепо да я загуби, след онази ужасна катастрофа преди три дни. Животът му нямаше да е същия.

Денят беше слънчев и прохладен. Нямаше трафик и улиците бяха пусти. Погледна в страничното огледало. От там го зяпаше побелял мъж с набръчкано чело. Гъсти бели вежди, надвиснали буреносно над лешниковите очи. Голям нос, месеста уста и гъста бяла брада.

Неусетно пред него се изправиха двете колони на Дунав мост. Намали леко скоростта и ги загледа. Бяха очарователни, особено едната, на която пишеше 1954. Годината на завършването на моста. Годината, в която той беше роден. Колко сантиментално и също толкова приятно. Винаги си е мислил, че тези колони не са на място тук. Сякаш бяха домъкнати тук от друга епоха, само за да стърчат, без никаква друга функция.

Петър подмина колоните и вече беше на моста. Замисли се, какво ли щеше да прави, ако Дунав мост не съществуваше. Представи си няколко ферибота, които безспирно циркулират до Румъния и обратно.

Отдаден на мислите си, Петър едва не пропусна пред себе си спрялата кола с румънска регистрация и с включени аварийни светлини. Тъмнокоса млада жена обикаляше колата и говореше емоционално по телефона.

Невероятно! Това вече му се беше случвало преди… може би двадесет години! Как е възможно? При второто пътуване до Букурещ, отново да срещне автомобил с проблем на моста? И пак жена! И то каква! Петър имаше усещането за вече видяно! Може би сънува?

Не беше сън. Сърцето му забарабани и усети напрежение в корема. Реши да спре и да помогне, както преди. Паркира пред авариралата кола и излезе.

– Здравей! Мога ли да ти помогна с нещо? – попита Петър.
– Ох! Благодаря ви, господине! – отговори жената. – От половин час чакам тук, а колата не иска да запали. Не знам, какво да направя. Обадих се на пътна помощ, но все още нищо.
– Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред. Аз съм Петър! – каза мъжът и подаде ръката си.
– Аня! Приятно ми е! – отвърна тя и също протегна ръка.

Петър пое нежната ръка и задържа поглед върху очите й. Усети, че му прилошава и има голям шанс да падне. Стисна зъби и успя да се овладее. Все още държеше ръката на Аня и не откъсваше поглед от нея. Той познаваше тези очи или по-скоро му напомняха за някого, когото познава. Големи и пъстри, сякаш всички нюанси на зеленото бяха събрани на едно място. И това лице! Леко издължено, с ясно очертани скули. Високо чело, красиви тънки вежди, правилен нос и сочни големи устни. Аня затвори засрамено очи, а бузите й пламнаха.

Петър се опомни, сведе поглед и се приближи до румънската кола. Влезе вътре и опита да запали, но без успех. Трябваше да действа бързо, докато все още нямаше други автомобили на моста. Отиде до багажника на своя опел и извади въже. Закачи го за теглича и след това свърза двете коли.

– Няма друг начин сега! – каза той. – Ще те издърпам до най-близкия сервиз в Румъния.
– Супер! – Аня плесна с ръце. – Каквото кажеш, само да се махна от тук. Благодаря ти!
– Чудесно! – отвърна Петър. – Освободи от скорост и дръж волана.

Качиха се в автомобилите и потеглиха бавно. Надписът Румъния на моста се показа. Бавно и сигурно преминаха на другия бряг. Безпроблемно преминаха митницата. След паркинга за тирове Петър видя автосервиз и се насочи натам. Паркира отпред. После двамата отидоха в сервиза и проведоха разговор с техника. Оказа се, че проблемът е сериозен и ремонтът няма да стане за един ден.

– Да те откарам до вас? – предложи Петър.
– Аз живея в Букурещ и не бих искала да те затруднявам! – отговори Аня.
– На път ми е и не ме затрудняваш. Напротив, ще ми бъде приятно в твоята компания! – каза мъжът.
– Добре, тогава! Съгласна съм!

Двамата изпушиха по една цигара, качиха се в опела и потеглиха към румънската столица. По пътя почти не разговаряха.

Петър паркира пред стар блок. Аня излезе от автомобила и взе багажа си.

– Благодаря за всичко! – каза тя.
– Няма за какво, Аня! Довиждане! – отговори й Петър и махна с ръка.
– Довиждане, Петер!

„Петер”? Стига бе! Скоро не го бяха наричали така? Само един човек се обръщаше по този начин, но това беше отдавна. Петър натисна плавно педала и потегли. Погледна в огледалото за обратно виждане. Входната врата се отвори и от там излезе стройна възрастна жена. Точно копие на Аня, само косата й беше бяла. Жената прегърна дъщеря си и насочи погледа си към него.

Петър натисна спирачката и автомобилът спря рязко. Включи на задна предавка. Двете жени още бяха прегърнати и смяно наблюдаваха неговата маневра.  Мъжът спря пред тях и изскочи от колата.  В момента в който възрастната жена видя лицето му, тя сложи двете си ръце на устата си. Опита се да каже нещо, но нищо не излезе от гърлото й. Само една сълза се търкулна по бузата й. Петер се доближи до майката на Аня. Дръпна ръцете й и ги задържа в своите. Жената промълви:

– Петер!
– Андреа!

Жената кимна няколко пъти с глава, усмихна се широко, след което заплака. Петър я придърпа към себе си и я прегърна силно. Така стояха може би няколко минути, докато Аня ги гледаше неразбиращо.

Андреа дойде на себе си, след първоначалния шок. Отдели се от Петър, погледна го и каза:

– Да се качим вкъщи! Петер, нали ще дойдеш?
– Не мога да ти окажа, нали? Идвам! – отвърна мъжът.

Тримата влязоха във входа, изкачиха стълбите до втория етаж и влязоха в коридора на малкия апартамент. В момента, в който затвориха вратата Аня нетърпеливо попита:
– Някой ще ми обясни ли, какво става тук? Откъде се познавате?
– Изчакай, съкровище! – погледна я майка й. – Нека да седнем. Аз още не знам, какво се случва.

Настаниха се на масата. Андреа извади малки чашки и сипа на всички уиски. Имаха нужда да се отпуснат и да се осъзнаят.  Чукнаха чаши и Андреа се обърна към Петър:

– Петер, разкажи ми къде беше толкова години? Къде срещна дъщеря ми?
– Ще бъда кратък, Андреа. – отговори Петър. – Не искам да затормозявам Аня с моята история. Има време за всичко.
Идвам тук след погребението на съпругата ми. Беше тежко и не ми се говори за това. Нищо не ме задържаше в Русе и реших да посетя мой приятел тук, в Букурещ. Качих се на моста и познай, какво се случи?
– Не може да бъде? Срещнал си моята Аня на моста? – невярващо попита Андреа.
– Да, мамо! – включи се в разговора младата жена. – Закъсах по средата на моста и автомобилът не искаше да запали. Петер спря и ме издърпа до един сервиз. От там направо тук.
– Това ли се случи? – попита Андреа.
– Точно това! – отговори Петър. – Познато ли ти е?
– Ама, за какво говорите вие двамата? – пак се намеси Аня.
– Петер, мога ли аз да й разкажа? – след като Петър кимна, Андреа продължи. – Преди двадесет години имах работа до Русе и на отиване нямаше никакъв проблем. На връщане, ако искаш вярвай, по средата на моста закъсах с колата. Тогава стана голямо задръстване и отнякъде се появи Петер. Помогна ми, също като на теб. Тогава бяхме още млади. Същата вечер излязохме тук в Букурещ. Забавлявахме се. А вечерта беше незабравима. Не спахме цяла нощ. Влюбихме се от пръв поглед. Не знам, как да го обясня. Но още си спомням всяка минута от онзи ден. На сутринта Петер ми обясни, че има жена в България и ми каза, че не може да бъде с мен. Разстроих се, защото мислех, че съм намерила любовта на живота си. Той си тръгна, а аз останах сама с мечтата си и с несподелената си любов. След девет месеца се появи ти, Аня. И от тогава до днес не съм сама. Ти винаги си ми напомняла за Петер и за онзи ден, в който го срещнах.
– Мамо! Това значи… – със сълзи на очите промълви Аня.
– Да, съкровище. Петер е твоя баща. Аз никога не съм ти разправяла за него, но по някакъв начин вярвах, че ще го срещна отново. Ето че и този ден дойде.
– Андреа? Аня е моя дъщеря? – с недоумение се обади Петър.
– Да, Петер! Това е истината!
– Ах, миличка! Не мога да повярвам, че това ми се случва!

Петър се изправи, отиде до двете жени и ги прегърна. Не знаеше, какво друго може да стори в този момент. Аня излезе от стаята плачейки. Беше шокирана от новината.  Петър погледна Андреа в очите. Бяха същите, каквито ги помнеше. Тя поклати глава и каза:

– Дай й малко време. Ще й мине, когато осмисли всичко. Петер?
– Кажи, миличка?
– Този път ще останеш ли с мен?
– Ще остана!

Read Full Article

Скоро от печат ще излезе новата стихосбирка на Павел Матеев – “Отново те сънувах”.

Отново отговорността за проекта ще поеме Издателство Фабер.

Очаквайте скоро повече информация.

Read Full Article

Живял някога в едно далечно кралство един много дебел крал. И не само че бил дебел, а в същото време бил и много нещастен и самотен. За разлика от него, всички в това кралство били много щастливи и се радвали на живота си…

Read Full Article

Живей живота си, а мен ме остави,
аз повече от тебе нямам нужда,
бъди щастлива, името ми забрави,
решението свое взе, за мен си чужда.

Сбъдни мечтите си, а мен изтрий,
в сърцето ми не искам да присъстваш,
бъди доволна, в твоя свят се скрий,
не мога да съм с теб, ти си безчувствена.

Приеми съдбата си, за мене не мисли,
в моя свят за тебе място не остана,
бъди обичана, друг в мрежите хвани,
ти си само кратък миг, една измама.

Read Full Article

Условия за участие:

– стихотворения или поемки с детска тематика;
– материалите да не са публикувани;
– може да изпращате до 2 (две) творби – в три екземпляра.

Награди:

Първа награда – 350 лв.
Втора награда – 250 лв.
Трета награда – 100 лв.

Наградите ще бъдат връчени на 31 май 2017 г. в Общинска библиотека “Стоян Дринов”.

Резултатите от конкурса ще бъдат публикувани във вестниците “Оборище”, “Време”, „Словото”, списание “Читалище-1870” и специализирани литературни сайтове.

От 20 февруари до 5 май 2017 година всички, които желаят да участват в конкурса могат да изпращат своите творби на адреса на библиотеката – гр. Панагюрище 4500, Общинска библиотека “Стоян Дринов” и имейл адрес – stef.rap@abv.bg

За повече информация:

Тел.: 0357/6-35-78 – Матанова

0357/6-23-83 – Рапонджиев

от 9.00 до 17.00 часа (от понеделник до петък)

източник: http://libpanagyurishte.com

Read Full Article

„Няма нищо по-страшно от затворената врата.”
Алфред Хичкок

Събуждам се от нуждата да отида да тоалетна. Тъмно е. Нямам представа къде се намирам. Със сигурност не съм в моето легло. Правя опит да се изправя, но не мога да помръдна. Вързан съм за леглото? Как е възможно? Кой ми е причинил това? Не си чувствам тялото. Главата ми ще се пръсне от болка. Какво се е случило с мен?

След този въпрос спомените нахлуха …

***

Беше петък. Ден за пиене. С двама приятели имахме традиция всеки петък да се събираме в някой от близките пъбове, където да ударим по две-три бири, да поприказваме, да се посмеем или с две думи – да се отпуснем от седмичното напрежение.

Денят се изтърколи бързо, без да се случи нищо особено. В 18:00 часа бях готов. Нахлупих каскета и излязох от вкъщи. Тъкмо затворих вратата и чух леко жужене. Не, по скоро беше ръмжене. Отворих отново. Нищо. Реших, че ми се е причуло. Поклатих глава и я затръшнах. Тогава бях сигурен, че наистина имах нужда от бира.

Уличните дървета бяха напъпили, но все още стърчаха голи и грозни. Навън беше сумрачно. Розово слънце беше оцветило небето. Предстоеше красив залез, независимо от гъстите облаци. Приятна картина за очите. Извадих смартфона и щракнах една снимка на небето, ей така – за спомен.

Зяпайки хората по улиците, пристигнах рано в пъба. Зад блестящите прозорци мернах няколко познати физиономии. Кимнах им леко с ръка на каскета. Застанах пред входа и огледах това сакрално място. Големи златни букви над входа. Отрупани кошници с цветя висяха на няколко места над главата ми. Кафявата фасада ме канеше дружелюбно да вляза.  Не чаках много и се намърдах вътре. Лъхна ме познатия прокиснат мирис на бира. Почувствах спокойствието на това място. Усмихнах се. Намирах се в храма и душата ми беше доволна и щастлива.

Бях подранил, но заех любимото сепаре в дъното на заведението. Все още нямаше следа от момчетата, но аз не можех да чакам и си поръчах на познатия барман:

– Здравей, Том! Как си? Дай ми една бира от моята?
– Здравей, приятел! Идва към теб. Не съм чак толкова зле. Ти как си? – отговори ми мъжът зад бара, взе чаша и започна да я пълни.
– Днес се чувствам прекрасно! – отвърнах му и извадих банкнота.
– Готов си! Наздраве!
– Наздраве!

Взех рестото, сграбчих чашата и още на бара отпих от вкусната наливна бира. Течността влезе лесно и приятно намокри пресъхналата ми уста. Обърсах с ръка пяната от брадата си и се върнах отново в сепарето. Огледах се. Все още имаше седящи места, но се усещаше присъствието на много хора. Барманите чевръсто пълнеха чашите и приемаха поръчките за бургери или риба с чипс. Погледнах часовника си – 19:15 часа.

Преполових бирата си, заслушан в съседните разговори. Хората се смееха, разговаряха и от време на време се чуваше по някоя ругатня.

Допих остатъка от бирата и реших да отида се облекча в тоалетната. Бутнах подвижната врата и ме лъхна миризма на почистващ препарат. Харесах си един писоар в ъгъла. Бях сам в мъжката тоалетна. Огледах се. Бели плочки навсякъде, няколко лампи светеха в жълто. Беше чисто и просторно. Дочу ми се леко ръмжене от затворените тоалетни кабинки. Реших, че някой разтоварва бургера и се е захласнал. Ама чак да ръмжи! Поклатих глава и отидох да си измия ръцете. И пак чух това ръмжене.

– Колега, добре ли си? – провикнах се, но не последва отговор.

Реших да го зарежа. Излязох и отидох до бара. Поръчах си още една бира. Момчетата все още ги нямаше, а аз имаше вероятност да се нафиркам, докато дойдат. Усмихнах се и отпих голяма глътка. Бирата беше чудесна.

Замислих се за човека, който се мъчеше в тоалетната и ръмжеше като куче. После се сетих за ръмженето, което чух, когато излизах от вкъщи. Помислих си, че си въобразявам и че е станало странно съвпадение. Усетих леко напрежение в стомаха. Пийнах още бира и ми олекна.

Вече беше 20:00 часа, а от моите приятели нямаше и следа. Реших да им звънна и да ги проверя. Извадих смартфона си, но той в същото време извибрира – получих съобщение. В съобщението елегантно ме информираше, че няма да дойдат, т.е. да се шибам. Новината развали настроението ми. Трябваше или да пия сам, или да се прибера.

Почувствах се леко замаян. Замислих се, колко бързо ме хваща, когато съм в пъба. Явно тяхната бира е по-силна от тази, която пия вкъщи. Реших, че това е тъпа констатация, но така или иначе време беше да тръгвам.

Облякох се, взех си каскета и излязох от пъба. Огледах се. Улицата беше празна. Учудих се, дали това е нормално по това време, но после реших, че не ми пука. Запалих цигара и се запътих към вкъщи. Напрежението в стомаха ми се усили, когато не срещнах никого пътя.

Живеех близо и след втората цигара стигнах до входната врата на дома. Усетих отново напрежение в стомаха. Луда работа! Нещо става с мен! Понечих да отключа, но отново чух това ръмжене, но този път придружено от скимтене.

– Ехо! Има ли някой? – провикнах се аз.

Отново заглушено ръмжене. Този път беше по-продължително. Огледах се наоколо. Нищо. Ръмжене. Обърнах се. Нищо. Протегнах ръка да отворя вратата. Ръмжене. Завъртях се на пета. Пак нищо. Не съм от страхливите, но този звук ми лазеше по нервите.

Отключих входната врата. Антрето беше празно. Натиснах ключа за осветлението и лампата с примигване светна. Ръмженето не спираше. Пристъпих към втората врата. Лампата в антрето започна да присвятка. Стомахът ми отново напомни за себе си, но не му обърнах внимание. Лампата светваше и угасваше, а аз имах намерение да вляза всекидневната.

Бутнах леко вратата навътре. Ръмженето сякаш спря. Включих лампите и те започнаха да светват и угасват. Все едно се намирах в дискотека от 90-те. Не можех да повярвам на очите си, защото помислих че пак трябва да сменям лампите. Реших да отворя цялата врата, но тогава усетих нещо остро да се впива в глезена ми. Погледнах надолу и видях черна муцуна. Огромно куче беше захапало крака ми и не го пускаше. Понечих да изритам главата му с другия си крак, но се подхлъзнах и се строполих по гръб на пода. Не успях да си ударя главата и останах в съзнание. Това не можеше да ми се случва. От падането ми звярът беше освободил нахапания ми крак и две злобни очи ме гледаха. Беше голям черен доберман или нещо от сорта. Нямаше как да съм сигурен в породата. Езикът му висеше между зъбите и кървави лиги капеха по пода. Опитах да се изправя, но звярът не ми позволи. Хвърли се върху мен и аз вдигнах лявата си ръка да се предпазя. Но не успях. Усетих зъбите да се забиват в ръката ми. Чух хрущящ звук от счупване, но не този звук помня, а болката която прониза слепоочията ми. Кучето наклони глава на ляво, а после надясно. Опитах да изкрещя, но нищо не излезе от гърлото ми. Опитах да го ударя с другата си ръка, но звярът побесня повече и успя да откъсне ръката ми от лакътя. Невярващо погледнах звяра или по точно собствената ми ръка в устата му. Пръстите ми още се движеха. Зави ми се свят. Додрайфа ми се. Опитах се да се изправя, но в паниката не прецених, че нямам ръка и допрях кървящия кокал в пода. Изкрещях от болка. Кучето дъвчеше ръката ми и злобно ми се хилеше. Трудно е за вярване. Но тогава реших, че наистина ми се хили и то гадно.

Лампите угаснаха за секунди, а след това светнаха. Погледнах очите на звяра и в тях за секунда видях себе си как изритвам едно малко куче в парка и то цопва в езерото. Случка, в която бях главен герой преди време.

Успях да се изправя с помощта на другата си ръка. Опрях се на стената. Не усещах болка в лявата си ръка, но главата ми щеше да се пръсне. Дискотеката продължаваше. Реших, че ще успея да изтичам до входната врата и да я затворя. Но не ми беше писано.

Щом направих крачка назад, кучето се хвърли в краката ми и впи зъби в глезена ми. Но не беше само това. Зад него изскочиха още две черни кучета. Същите като това, което отхапа ръката ми. И двете в синхрон се хвърлиха. Едното захапа дясното ми бедро, а другото успя да докопа здравата ми ръка. Аз се строполих на пода, оставяйки се на  триглавото чудовище да ме дъвче…

***

Това е случката от предния ден или по точно нещата, които си спомням. В болница  съм. Но защо е толкова тихо?! Мирише на белина. Правя опит отново да помръдна, но не се получава. Вярно, вързан съм за леглото.

Чувам тракане на токчета. Сигурно е сестра или доктор?! Тя се надвесва над мен. Гледам я тъпо и неразбиращо. Искам да кажа нещо, но не мога да помръдна устните си. Тя ме гледа мръснишки. Лицето й се удължи, очите й излизат от орбитите си, ухили се злобно, оголи дълги кучешки зъби и ме облиза…

 

Read Full Article