Автор: Pavel Mateev

Излезе от печат втората стихосбирка със стихове за любовта на Павел Матеев – „Отново те сънувах“. Книжката съдържа 45 стихотворения.

Всички стихове са написани в периода 2016-2017 година.

Цялостната работа по подготовката на книжката – предпечатна подготовка, дизайн на корицата, печат, довършителни дейности и разпространение е дело на Издателство Фабер, Велико Търново.

„Отново те сънувах“ на Павел Матеев можете да откриете в книжарници Хеликон или да поръчате онлайн от следните линкове:

Книжарница Хеликон

Книжарница Books.bg

Отново те сънувах

 

Read Full Article

Петър прие съболезнованията от своите близки и тръгна към паркинга. Влезе в опела си и напусна района на гробищния парк. Искаше, колкото може по-бързо да напусне това място. Току-що беше погребал съпругата си. Имаше нужда да се махне от Русе и от ежедневието си. И все пак, още не можеше да повярва, че Дани вече я няма и никога няма да се върне. Толкова бързо и нелепо да я загуби, след онази ужасна катастрофа преди три дни. Животът му нямаше да е същия.

Денят беше слънчев и прохладен. Нямаше трафик и улиците бяха пусти. Погледна в страничното огледало. От там го зяпаше побелял мъж с набръчкано чело. Гъсти бели вежди, надвиснали буреносно над лешниковите очи. Голям нос, месеста уста и гъста бяла брада.

Неусетно пред него се изправиха двете колони на Дунав мост. Намали леко скоростта и ги загледа. Бяха очарователни, особено едната, на която пишеше 1954. Годината на завършването на моста. Годината, в която той беше роден. Колко сантиментално и също толкова приятно. Винаги си е мислил, че тези колони не са на място тук. Сякаш бяха домъкнати тук от друга епоха, само за да стърчат, без никаква друга функция.

Петър подмина колоните и вече беше на моста. Замисли се, какво ли щеше да прави, ако Дунав мост не съществуваше. Представи си няколко ферибота, които безспирно циркулират до Румъния и обратно.

Отдаден на мислите си, Петър едва не пропусна пред себе си спрялата кола с румънска регистрация и с включени аварийни светлини. Тъмнокоса млада жена обикаляше колата и говореше емоционално по телефона.

Невероятно! Това вече му се беше случвало преди… може би двадесет години! Как е възможно? При второто пътуване до Букурещ, отново да срещне автомобил с проблем на моста? И пак жена! И то каква! Петър имаше усещането за вече видяно! Може би сънува?

Не беше сън. Сърцето му забарабани и усети напрежение в корема. Реши да спре и да помогне, както преди. Паркира пред авариралата кола и излезе.

– Здравей! Мога ли да ти помогна с нещо? – попита Петър.
– Ох! Благодаря ви, господине! – отговори жената. – От половин час чакам тук, а колата не иска да запали. Не знам, какво да направя. Обадих се на пътна помощ, но все още нищо.
– Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред. Аз съм Петър! – каза мъжът и подаде ръката си.
– Аня! Приятно ми е! – отвърна тя и също протегна ръка.

Петър пое нежната ръка и задържа поглед върху очите й. Усети, че му прилошава и има голям шанс да падне. Стисна зъби и успя да се овладее. Все още държеше ръката на Аня и не откъсваше поглед от нея. Той познаваше тези очи или по-скоро му напомняха за някого, когото познава. Големи и пъстри, сякаш всички нюанси на зеленото бяха събрани на едно място. И това лице! Леко издължено, с ясно очертани скули. Високо чело, красиви тънки вежди, правилен нос и сочни големи устни. Аня затвори засрамено очи, а бузите й пламнаха.

Петър се опомни, сведе поглед и се приближи до румънската кола. Влезе вътре и опита да запали, но без успех. Трябваше да действа бързо, докато все още нямаше други автомобили на моста. Отиде до багажника на своя опел и извади въже. Закачи го за теглича и след това свърза двете коли.

– Няма друг начин сега! – каза той. – Ще те издърпам до най-близкия сервиз в Румъния.
– Супер! – Аня плесна с ръце. – Каквото кажеш, само да се махна от тук. Благодаря ти!
– Чудесно! – отвърна Петър. – Освободи от скорост и дръж волана.

Качиха се в автомобилите и потеглиха бавно. Надписът Румъния на моста се показа. Бавно и сигурно преминаха на другия бряг. Безпроблемно преминаха митницата. След паркинга за тирове Петър видя автосервиз и се насочи натам. Паркира отпред. После двамата отидоха в сервиза и проведоха разговор с техника. Оказа се, че проблемът е сериозен и ремонтът няма да стане за един ден.

– Да те откарам до вас? – предложи Петър.
– Аз живея в Букурещ и не бих искала да те затруднявам! – отговори Аня.
– На път ми е и не ме затрудняваш. Напротив, ще ми бъде приятно в твоята компания! – каза мъжът.
– Добре, тогава! Съгласна съм!

Двамата изпушиха по една цигара, качиха се в опела и потеглиха към румънската столица. По пътя почти не разговаряха.

Петър паркира пред стар блок. Аня излезе от автомобила и взе багажа си.

– Благодаря за всичко! – каза тя.
– Няма за какво, Аня! Довиждане! – отговори й Петър и махна с ръка.
– Довиждане, Петер!

„Петер”? Стига бе! Скоро не го бяха наричали така? Само един човек се обръщаше по този начин, но това беше отдавна. Петър натисна плавно педала и потегли. Погледна в огледалото за обратно виждане. Входната врата се отвори и от там излезе стройна възрастна жена. Точно копие на Аня, само косата й беше бяла. Жената прегърна дъщеря си и насочи погледа си към него.

Петър натисна спирачката и автомобилът спря рязко. Включи на задна предавка. Двете жени още бяха прегърнати и смяно наблюдаваха неговата маневра.  Мъжът спря пред тях и изскочи от колата.  В момента в който възрастната жена видя лицето му, тя сложи двете си ръце на устата си. Опита се да каже нещо, но нищо не излезе от гърлото й. Само една сълза се търкулна по бузата й. Петер се доближи до майката на Аня. Дръпна ръцете й и ги задържа в своите. Жената промълви:

– Петер!
– Андреа!

Жената кимна няколко пъти с глава, усмихна се широко, след което заплака. Петър я придърпа към себе си и я прегърна силно. Така стояха може би няколко минути, докато Аня ги гледаше неразбиращо.

Андреа дойде на себе си, след първоначалния шок. Отдели се от Петър, погледна го и каза:

– Да се качим вкъщи! Петер, нали ще дойдеш?
– Не мога да ти окажа, нали? Идвам! – отвърна мъжът.

Тримата влязоха във входа, изкачиха стълбите до втория етаж и влязоха в коридора на малкия апартамент. В момента, в който затвориха вратата Аня нетърпеливо попита:
– Някой ще ми обясни ли, какво става тук? Откъде се познавате?
– Изчакай, съкровище! – погледна я майка й. – Нека да седнем. Аз още не знам, какво се случва.

Настаниха се на масата. Андреа извади малки чашки и сипа на всички уиски. Имаха нужда да се отпуснат и да се осъзнаят.  Чукнаха чаши и Андреа се обърна към Петър:

– Петер, разкажи ми къде беше толкова години? Къде срещна дъщеря ми?
– Ще бъда кратък, Андреа. – отговори Петър. – Не искам да затормозявам Аня с моята история. Има време за всичко.
Идвам тук след погребението на съпругата ми. Беше тежко и не ми се говори за това. Нищо не ме задържаше в Русе и реших да посетя мой приятел тук, в Букурещ. Качих се на моста и познай, какво се случи?
– Не може да бъде? Срещнал си моята Аня на моста? – невярващо попита Андреа.
– Да, мамо! – включи се в разговора младата жена. – Закъсах по средата на моста и автомобилът не искаше да запали. Петер спря и ме издърпа до един сервиз. От там направо тук.
– Това ли се случи? – попита Андреа.
– Точно това! – отговори Петър. – Познато ли ти е?
– Ама, за какво говорите вие двамата? – пак се намеси Аня.
– Петер, мога ли аз да й разкажа? – след като Петър кимна, Андреа продължи. – Преди двадесет години имах работа до Русе и на отиване нямаше никакъв проблем. На връщане, ако искаш вярвай, по средата на моста закъсах с колата. Тогава стана голямо задръстване и отнякъде се появи Петер. Помогна ми, също като на теб. Тогава бяхме още млади. Същата вечер излязохме тук в Букурещ. Забавлявахме се. А вечерта беше незабравима. Не спахме цяла нощ. Влюбихме се от пръв поглед. Не знам, как да го обясня. Но още си спомням всяка минута от онзи ден. На сутринта Петер ми обясни, че има жена в България и ми каза, че не може да бъде с мен. Разстроих се, защото мислех, че съм намерила любовта на живота си. Той си тръгна, а аз останах сама с мечтата си и с несподелената си любов. След девет месеца се появи ти, Аня. И от тогава до днес не съм сама. Ти винаги си ми напомняла за Петер и за онзи ден, в който го срещнах.
– Мамо! Това значи… – със сълзи на очите промълви Аня.
– Да, съкровище. Петер е твоя баща. Аз никога не съм ти разправяла за него, но по някакъв начин вярвах, че ще го срещна отново. Ето че и този ден дойде.
– Андреа? Аня е моя дъщеря? – с недоумение се обади Петър.
– Да, Петер! Това е истината!
– Ах, миличка! Не мога да повярвам, че това ми се случва!

Петър се изправи, отиде до двете жени и ги прегърна. Не знаеше, какво друго може да стори в този момент. Аня излезе от стаята плачейки. Беше шокирана от новината.  Петър погледна Андреа в очите. Бяха същите, каквито ги помнеше. Тя поклати глава и каза:

– Дай й малко време. Ще й мине, когато осмисли всичко. Петер?
– Кажи, миличка?
– Този път ще останеш ли с мен?
– Ще остана!

Read Full Article

Скоро от печат ще излезе новата стихосбирка на Павел Матеев – “Отново те сънувах”.

Отново отговорността за проекта ще поеме Издателство Фабер.

Очаквайте скоро повече информация.

Read Full Article

Живял някога в едно далечно кралство един много дебел крал. И не само че бил дебел, а в същото време бил и много нещастен и самотен. За разлика от него, всички в това кралство били много щастливи и се радвали на живота си. Кралят почти не спирал да яде. Нямало никакви проблеми за решаване в кралството, нямало врагове, нямало войни. Всичко било прекрасно и подредено. В двореца постоянно устройвали пиршества, на които кралят ядял докато не припадне.

В началото кралят не обръщал внимание на фигурата си. Всички го ласкаели и го подкрепяли в неговото тъпчене с храна. Той бил все още млад, а характерът му бил изключително добър и спокоен.

Един ден кралят се събудил, но не могъл да стане от леглото си. Петима слуги били необходими, за да го повдигнат и облекат.  Това едновременно ядосало и натъжило владетеля. По тази причина след като седнал на трона и казал:

–    Не мога да живея повече така. Аз съм много дебели още повече нещастен. Извикайте всички познати и непознати лечители, за да променят това мое състояние! Който ме излекува, ще бъде възнаграден!

Придворните не чакали да чуят думите му втори път. Всички се заели да угодят на краля, защото много го обичали. Втурнали се да търсят най-добрите лечители, които да помогнат.

В продължение на месеци пред краля се явявали всевъзможни лечители, гадатели и мислители. Кралят опитал всевъзможни диети, даже гладувал няколко дни. Но нищо не могло да му помогне да отслабне и да се усмихне. Напротив, кралят станал още по-мълчалив и много по-дебел. Оказало се, че вече дори тронът му е тесен и се наложило да му направят нов, за да може дебелият крал да седне на него.

Така изминала цяла година. Животът в кралството не се променил много, но се усещала тъга сред хората. Всички започнали да съчувстват на своя крал. Решили да потърсят решение в друго кралство и да намерят човек, който да го излекува. Събрали се доброволци и отново търсенето започнало.

След няколко седмици в двореца пристигнало едно девойче, облечено скромно. Помолило да се яви пред краля. Слугите не искали да пуснат момичето, но то не помръдвало. Кралят чул виковете и се поинтересувал, какво се случва. Докладвали му и той заповядал да повикат девойчето. Тя се явила в тронната зала и владетелят попитал:

–    Коя си ти, момиче? Какво те води в моя дворец?
–    Ваше Величество, аз съм Ава. – отговорило момичето и се поклонило. -Ваши пратеници ме намериха в моето кралство и ме умоляваха да дойда тук и да ви помогна.

Дебелият крал огледал девойчето. То било средно на ръст, но с много стройна фигура. Кожата й била с лек загар от слънцето. Косата лъскава и черна, сплетена на две плитки. Лицето – прекрасно и усмихнато, с две трапчинки на бузите. А очите му – големи и зелени, като два блестящи смарагда. Това било най-красивото създание, което владетелят бил виждал в живота си. Кралят се усмихнал и отвърнал тъжно:

–    Как можеш да ми помогнеш, девойче? Знаеш ли колко много лечители опитваха, но всички се провалиха. Виж ме на какво приличам!

Ава се усмихнала, погледнала краля с прекрасните си очи и отвърнала:

–    Моля ви да ми се доверите, Ваше Величество! Вярвам, че нищо няма да изгубите! Искам единствено да изпълнявате всичко, което ви кажа. Дайте ми една седмица и сам ще се убедите.
–    Съгласен съм! Каквото искаш прави, само ми помогни! – казал кралят.

На другия ден девойчето се появило в двореца. Заръчало да облекат краля в по-удобни дрехи. Кралят след малко се появил. Ава одобрително кимнала и рекла:

–    Тръгваме двамата на разходка. Нека придворните те чакат тук. Аз ще те върна преди залез.
–    Ама… – опитал се да каже нещо дебелият крал, но не му останало време.

Ава го хванала за ръка и двамата тръгнали. Никой не се възпротивил на кралското решение. Все пак всички живеели в най-щастливото кралство на света и всички хора в него били добри. Нямало опасност нещо лошо да се случи с техния владетел.

Кралят и момичето скоро излезли от двореца. Тръгнали по един широк път и вървели бавно. До този момент не си казали нито една дума, а само вървели.

Скоро поели по една тясна пътека и се запътили към гората, която се появила пред тях.

–    Не може ли да спрем за почивка? – попитал кралят.
–    Рано е още, Ваше Величество. Нека стигнем до гората и ще починем там на сянка. А дотогава – движение, кралю, движение! – отговорила Ава.

Кралят обърсал потта от челото си, въздъхнал тежко и продължил да върви. Девойчето крачело бодро и не спирало да се усмихва.

Не след дълго влезли в гората. Ава харесала един стар дънер и двамата седнали да починат. Кралят огладнял и попитал:

–    Няма ли да хапнем нещо? От толкова ходене огладнях!
–    Има време, кралю! – отвърнало момичето. – Ето, пийнете малко вода. Още е рано за обяд. Ще хапнем по-късно.

Кралят замълчал, отпил няколко глътки вода и се огледал. Мястото било невероятно красиво. Можело да се видят всички нюанси на зеленото. Птици писукали, сърни пасели кротко трева, а катерици с големи рунтави опашки игриво подскачали край тях.  Кралят се удивил на природната картина и се усмихнал добродушно.

Почивката свършила и двамата пак поели по тясната пътека през гората.  Скоро пътят се разделил и те поели по разклонението, което минавало край реката. Повървели още малко и скоро стигнали до чудна поляна. Реката минавала през средата на поляната, а от двете й страни растели ягоди. Много ягоди. Кралят се очаровал от гледката. Ава обаче не го оставила да се захласва. Посочила към ягодите и казала:

–    Ето го обяда, Ваше Величество. Вземете тази кошница и просто берете ягоди! И не забравяйте да се движите. Когато сте готов, ще ядем.

Кралят взел кошницата в ръката си, погледнал учудено, но замълчал. Бил дал обещание да изпълнява всичко, което му кажело момичето. Направил няколко крачки и започнал да се навежда и да събира една по една от ароматните червени ягоди. Ава подскачала край него. Откъсвала от време на време по една ягодка и я хвърляла в кошницата на краля. Тичала край него, смеела се. Кралят се вдъхновил от звънливия й смях и не спирал да бере ягоди. Пот течала от челото му. Бършел я с ръкава и пак се навеждал да бере. Гледал грациозните движения на момичето и й се радвал.

След многократни кралски навеждания, откъсвания и прибиране, кошницата се напълнила. Ава погледнала с одобрение свършената работа и поканила краля да седнат под едно дърво и да хапнат от вкусните плодове. Кралят си отдъхнал. Двамата седнали и за нула време изяли цялата кошница.
После двамата поели по пътя към двореца. Кралят трудно вървял, защото цялото тяло го боляло. Но въпреки това той се чувствал в хармония със себе си. Разходката в гората била много приятна и незабравима.

Преди залез успели да стигнат до двореца. Кралят благодарил на Ава и двамата се разделили.
Кралят не искал да чува за храна, нито нещо го интересувало. Бил капнал от умора и след една хубава баня, легнал и заспал.

На следващия ден Ава се появила в двореца в уреченото време. Кралят изпитвал леки болки, но бил готов за нови подвизи.

Този път двамата поели по друг път, който водел към планината. Кралят все така бавно вървял, но по някакъв начин настроението на девойчето му давало сили, за да продължи и да не се предава. Скоро стигнали до една малка ферма. Ава отишла при стопанина и двамата поговорили. След това тя се върнала развеселена и подскачала от радост. Кралят попитал:

–    Какво стана, Ава? Какво говорихте? И защо си толкова радостна!
–    Ще видите, кралю! Ето!– усмихнало се девойчето и подало на краля една гега.
–    За какво ми е тази гега? – учудил се кралят.
–    Ще разберете след малко!

Кралят въздъхнал и хванал здраво гегата. Момичето отишло до кошарата. Не след дълго от тя се появила и водела със себе си стотина кози.

–    Ето днешната задача – споделила Ава. – Ще пасем козите на този човек и няма да спираме да се движим.

Владетелят опитал да каже нещо, но момичето подскокнало пред него и започнало да води животните още по-нагоре към планината. Кралят се заклатил след нея като се подпирал на гегата.

Вървели известно време и стигнали близо до един скален връх. Под него на една огряна от слънцето поляна стадото се разпръснало и козите започнали да пасат. Животните познавали добре това място и сладко си похапвали. Кралят задъхан гледал и не може да повярва на очите си, че пасе кози. Отново огладнял, но Ава само го изгледала под вежди. Тя не спирала да подвиква на козите, да се смее с глас и да пее. Животните  я слушали и вървели след нея.

Станало време за обяд. Кралят гледал очакващо, но наоколо нямало никаква храна. Ава знаела, че кралят вече е гладен, затова избрала две кози и ги подкарала към дебелия владетел.

–    Защо водиш козите? Няма ли да хапнем нещо? – казал кралят.
–    Водя ви обяда! – усмихнало се девойчето. – Сега ще ви покажа как се доят кози.

Ава хванала една от козите, взела едно менче и започнала сръчно да дои. Посочила другата коза на краля и той опитал да повтори нейните движения. Но неговата коза не слушала и се дърпала. След малко козата обърнала менчето на краля и целия му труд останал напразно. Кралят се ядосал и понечил да хвърли празното менче по козата. Но в същото време пред него застанала Ава с широка усмивка. Подала му нейното менче и казала:

–    Заповядайте, Ваше Величество! Опитайте козето мляко! Добре се справихте, нищо че козата не беше послушна.

Кралят погледнал благодарно момичето, поел менчето и отпил. Усетил бялата течност да навлиза в него и го изпълва със свежест. Козето мляко много му харесало. Двамата си поделили издоеното мляко и успели да се заситят.

Не след дълго станало време да прибират стадото. Ава сръчно подкарала козите надолу към фермата. Едно козле успяло да се измъкне и с бързи скокове покатерило на върху голяма скала. Девойката се засмяла на глас и посочила към козлето:

–    Ваше величество, моля да хванете това непослушно животно! Явно днес не сте приключили с движението. Аз тръгвам със стадото надолу и ще ви чакам във фермата!

Кралят понечил да отговори нещо, но Ава се врътнала и подкарала козите по пътя. Владетелят започнал да се изкачва към скалата. Не било много трудно, но пък било стръмно. Кралят пъшкал, охкал, въздишал и бавно се придвижвал към козлето. Животното го гледало с блестящите си очи и сякаш му се присмивало. Владетелят почти стигнал до козлето, което гордо вирнало глава. Почти го хванал за единия крак, когато то прескочило краля и запрепускало надолу. Кралят седнал да почине и обърсал потта от челото си. Всичките му усилия били напразни. Вятърът леко галел лицето му, а слънцето започнало да се снижава. Разбрал че е време да се връща и започнал полека-лека да слиза.

Когато вече започнало да се смрачава кралят пристигнал във фермата. Там го чакали фермерът, Ава, всички кози и малкото игриво козле. Хапнали набързо вкусна домашна питка и ароматно козе сирене. Разделили се с фермера и животните, след което се върнали по обратния път в двореца.

На третия ден девойчето отново се появило навреме. Кралят бил готов, но изглеждал по- уморен от вчера. Погледнал Ава тъжно и казал:

–    Днес какво си измислила? Не може ли да бъде нещо по-лесно?
–    Не се притеснявайте, Ваше Величество! Измислила съм нещо забавно и не забравяйте, че движението е всичко! – отговорило момичето.

Кралят поклатил глава и тръгнал след нея. Ава го хванала за ръка и го повела към другата страна на двореца.  Много бързо стигнали до кралското езеро. Владетелят учудено погледнал към девойчето, но тя усмихнато посочила езерото.

–    Днес ще плуваме! Можете ли да ме настигнете?

Ава се съблякла и скочила във водата. Кралят се стреснал и започнал да сваля дрехите си. Останал изумен от стегнатото тяло на Ава и от нейната грация. Всички нейни движения били изключително уверени, нежни и приятни за окото. Владетелят също цопнал в езерото и започнал да плува след красивата девойка. Бил благодарен, че днес не трябвало да се катери, да се навежда или да тича. Студената вода го обливала приятно и действала освежаващо на мускулите му. С големи махове опитвал да настигне Ава, но тя била много по-бърза от него. Скоро тя изскочила на другия бряг и помахала с ръка на краля. Отдалече приличала на малка мравка, която маха. Кралят се заел още по-усърдно да плува. Сменил няколко различни начина на плуване – плувал като жаба, плувал като куче, плувал по гръб и по всеки начин, който му бил познат.

Не минало много време и кралят стигнал до брега при Ава. Трудно дишал и се чувствал уморен. Стомахът му напомнил за себе си. Владетелят се огледал за храна, но не видял нищо подобно. Пред очите му била единствено Ава – с мокри коси, широка усмивка, чаровни трапчинки и го гледала въпросително.

–    Огладняхте ли, Ваше величество?
–    Много съм гладен! – отговорил кралят.
–    Чудесно, но в бързината съм забравила да взема храна. Ще трябва да се върнем обратно. Аз отивам да уредя този въпрос! А вие не спирайте да се движите, кралю!

Ава скочила във водата и заплувала обратно. Кралят отчаяно я изгледал, но в същото време тя толкова много го радвала, че не смеел да й се ядоса, а и нали бил много добър.  Починал си още малко и обратно във водата. С бавни махове започнал да плува към брега до двореца. Отново сменял начините на плуване. По гръб си почивал, после пак продължавал. Струвало му се, че цяла вечност е във водата.
Когато кралят стигнал брега и излязъл мокър от водата, видял чудна гледка. На сянка под върбата била поставена маса. Слуги търчели наоколо и се суетели. Ава, облечена с хубави дрехи, била седнала от единия край на масата. Гледала към него и го почерпила с най-чаровната си усмивка. Двама слуги веднага посрещнали краля от водата. Помогнали му да се облече и го поканили на масата. Кралят нищо не казал, но бил възхитен от посрещането, което Ава му организирала. Поднесли им печена риба и двамата се насладили на вкусния обяд.

–    Това беше за днес, кралю! Благодаря ви за компанията – скокнало девойчето и си тръгнало.

Кралят опитал да каже нещо, но както винаги било късно. От Ава нямало и следа. Прибрал се в двореца и се насладил на хубава почивка.

На следващия ден всичко започнало подобно на предишните дни. Ава дошла рано сутринта, хванала краля под ръка и го повела извън двореца. Поели пътя към близкото село. Не вървели много и скоро навлезли в малкото селце. Владетелят се замислил за дейността, която ще вършат тук, но си замълчал. Имал голямо доверие на красивото девойче и възнамерявал безропотно да изпълни всяко нейно нареждане. Преминали през селото и стигнали до една малка къща. Стопанинът ги посрещнал и поканил да влязат. Пътниците седнали да изпият по един чай и след това отишли в задния двор. Ава рекла:

–    Ваше величество, дошли сме тук, за да помогнем на този човек. Конят му умрял преди дни и не може да изоре нивата си. А това означава, че цялото му семейство ще гладува.
–    Защо не ми каза по-рано, момиче! Щях да пратя на стопанина един от моите коне? – отговорил кралят.
–    Няма проблем. Вие му изпратете кон, но днес ще орем и ще се движим! – казала твърдо Ава.

Кралят поклатил глава, но се съгласил. Отишли на нивата, впрегнали краля, девойчето отзад бутало ралото и започнали да орат нивата. Стопанинът гледал отстрани с ококорени очи и радостно стискал ръце, благодарен на късмета си. Владетелят бил силен и въпреки телосложението си, успял да дърпа ралото. Все пак и Ава помагала след него.

След няколко часа, успели да изорат една част от нивата. Кралят бил капнал от умора, но бил усетил прилива на кръв в раменете и ръцете си. Чувствал се жив, макар и много уморен. Ава като винаги се усмихвала и била много доволна. Стопанинът ги нахранил, а после се сбогувал с тях. Не спирал да благодари за добрината на краля и неговата помагачка.

Кралят и момичето се прибрали в двореца. Веднага било разпоредено да се изпрати един кон на селянина. Ава кимнала доволно на заповедта и изчезнала както тя си знае.

На другата сутрин кралят чакал девойчето да дойде, но то не идвало. Замислил се, каква ли може да е причината, но решил да почака. По обедно време тя се появила, а след нея десетки деца тичали и викали. Ава се била качила на нещо дървено с три колелета и се придвижвала с прилична скорост към двореца.

–    Какво е това чудо? – попитал кралят
–    Това, Ваше Величество, е днешното упражнение. От няколко дни работехме с дърводелеца, докато направи това нещо. Нарекох го триколело. Много е приятно. Искате ли да опитате? – отговорила Ава
–    Аз? На това чудо? Нееее! Няма шанс!
–    Хайде де, кралю! Заради мен поне!

Кралят въздъхнал и се качил на триколелото. Нямало как да откаже на красивото момиче. От предното колело стърчали две дъсчици, свързани с метален лост. Ава му обяснила, какво трябва да прави и кралят натиснал едната дъсчица, после другата и той потеглил.

Струпали се всички придворни и гледали кралят въртял педалите на триколелото и обикалял двореца. Тичали след него, ахкали, викали, смеели се. Било почти като празник. Кралят се амбицирал и задвижил по-бързо краката и скоростта му се увеличила. На един от завоите обаче, не намалил и се прекатурил на тревата в градината. Придворните се втурнали да помагат, но кралят се смеел като малко дете, изправил се и казал:

–    Иска ли някой да опита?

Всички придворни проявили желание и започнали да се надвикват и надпреварват, кой да се качи пръв на триколелото. Кралят успял да въдвори ред и придворните се изредили един след друг. Този ден бил един от най-забавните в кралството. Владетелят повикал кралския дърводелец и му поръчал да направи много триколелета. Нямало как да не сподели тази магия с всички. А на Ава казал:

–    Благодаря ти за това творение, момиче! Ти направи мен и всички много щастливи!
–    Няма за какво, кралю! Много се радвам за всичко! – отвърнала Ава. – До утре!

След което красивата девойка помахала с ръка и си тръгнала. Кралят дълго гледал след нея, докато тя не изчезнала от погледа му. Това било най-невероятната жена, която бил срещал през живота си.
На шестия ден кралят се събудил от силен шум, тропане, местене на мебели, тичане. Облякъл се и решил сам да провери, какво се случва. Опитал се да попита, какво става в двореца, но никой не му обърнал внимание. Всички тичали и бързали. Влязъл в тронната зала и какво да види! Цялата зала била променена, украсена и подредена. Ава стояла на трона му и се разпореждала. Всички хвърчели, търчели, направо летели. Прекалено много харесвали това момиче и всячески искали да му угодят.

–    Какво става тук? – попитал кралят.
–    Добре дошъл, кралю! Спахте ли добре? – отговорила с усмивка Ава.
–    Да, спах чудесно. Но защо е тази олелия тук? – казал владетелят.
–    Какво е това ли? – викнало момичето и всички се обърнали към нея. – Днес е време за танци и много движения! Нека музиката да свири!

И изведнъж започнала музика, всички се подредили по двойки и започнали да танцуват. Ава скокнала от трона. Хванала краля за ръка и го повела към средата на залата. Владетелят опитал да се дръпне, но девойчето толкова нежно и елегантно го повело и двамата затанцували. И въпреки своите размери, кралят се справял прекрасно.

Музиката постоянно променяла своя ритъм. Свирели ту бързо, ту бавно. Танците също се променяли. Двамата танцували неуморно. Скоро всички спрели да танцуват и започнали да гледат танца на краля и Ава. Двамата били страхотни танцьори. Всички започнали да ръкопляскат в ритъма на музиката. Получило се невероятно събитие, което останало завинаги в историята на кралството.

Седнали да починат и да се подкрепят с разхладителни напитки.  Кралят споделил:

–    Благодаря ти отново за днес, Ава! Отдавна не бях танцувал, а ти си организирала всичко това. Как го направи?
–    Не беше трудно, кралю! – отговорило момичето. – Хората ви са прекрасни и веднага се отзоваха на моята молба. Много се радвам, че съм ви доставила удоволствие, макар и това да беше част от програмата ми. С този ден аз приключвам работата си с вас!
–    Ама как така? – учудил се кралят. – Минаха само шест дни, а аз още съм дебел?
–    Дебел – да, но малко по-щастлив, нали? Аз само ви дадох основата, Ваше Величество! Утре по план е ден за почивка. Не за ядене. Правете, каквото ви харесва. Следващата седмица продължавате без мен.
–    Но… аз! Аз те харесвам! Ти си най-невероятното нещо на тази земя! Моля те, омъжи се за мен. Бъди моя кралица!
–    Кралю! Чувате ли се, какво говорите? Как аз, момиче от село бих могла да стана кралица. Аз също ви харесвам. Вие сте много добър, нежен и сте страхотен човек, но мястото ми не е тук! – отговорила Ава.
–    Но аз никога няма да бъда щастлив, без да те виждам. Моля те, дай ми шанс да ти докажа, че държа на теб! – проплакал кралят.
–    Добре, кралю! Намерете ме след една година и пак ще говорим!

Ава казала тези думи, станала, поклонила се на краля и си тръгнала. Придворните опитали да продължат веселбата и танците, но настроените на краля се развалило. Той тъжно седнал на трона си и заплакал.

Сутринта кралят не пожелал да стане от леглото. Казал, че бил болен. Лекари дошли, но не намерили причина за състоянието му. Той лежал и мислел. Бил потънал в разсъждения. Така минала цялата сутрин, докато не дошъл един от приближените му придворни и му казал:

–    Ваше Величество, не мога да ви гледам толкова нещастен! Ще приемете ли един съвет от мен?
–    Сподели, приятелю!  Никой не може да ми помогне, нито знам, какво се случва с мен! – отговорил тъжно кралят.
–    Вие сте влюбен, кралю! В онова момиче,  с което бяхте цялата седмица. Тя наистина е прекрасна.
–    Влюбен? Аз? Наистина?! Може би. Прав си! Но какво от това? Тя никога няма да бъде моя жена! – отвърнал владетелят.
–    Напротив, ще бъде! Следвайте съветите й! Отслабнете, променете се, усмихнете се, станете пак като преди и всичко ще се нареди.

След тези думи кралят взел решение да послуша своя придворен.

От следващата седмица започнал да следва стриктно програмата на Ава. В продължение на няколко месеца той ходел до гората за ягоди, катерел се с козите в планината, плувал в езерото, помагал на хората, които имали нужда от сила, карал редовно триколелото, танцувал колкото можел. И през цялото време не спирал да мисли за зеленооката Ава.

Година по-късно кралят отслабнал, колкото е необходимо. Разхубавил се, заякнал. Усмихвал се много повече. Прочул се по цялата земя със своята фигура и доброта. Даже върнали стария трон, защото се чувствал неудобно в другия. Отделно въвел правилата на Ава в цялото кралство. Всички спортували и освен щастливи, вече били много здрави.

Една сутрин кралят яхнал коня си и напуснал двореца. Тръгнал да търси Ава. Разпитвал, търсел и не след дълго намерил красивата девойка в едно селце. Там помагала в една ферма.

Кралят скочил от коня. Приближил се до Ава, паднал пред нея на колене и казал:
–    Намерих те, красавице! Моля те, омъжи се за мен! Не мога да живея без теб, без твоята усмивка, без да гледам очите ти!
–    Ваше Величество! Вие сте страшно променен? Как го направихте? – отговорила Ава.
–    Благодарение на твоите съвети аз се промених. Следвах твоите упътвания и постигнах целта си. Разбрах, че движението е най-важно от всичко. Сега се чувствам невероятно. Даже въведох всичките движения в цялото кралство. Но за да бъда щастлив трябва да те виждам всеки ден! Е, ще се омъжиш ли за мен? – попитал владетелят.
–    Добре, кралю! Съгласна съм да стана ваша кралица. Не вярвам да има жена, която би отказала да бъде с вас. Вие сте чудесен човек и достоен крал.

Ава казала тези думи и се хвърлила на врата на краля и го целунала. Кралят отвърнал на целувката й и се зарадвал, сърцето му се разтуптяло. Качил момичето на коня пред себе си. И двамата препуснали към двореца.

На другия ден направили най-пищната сватба. Всички в кралството били поканени. Аз също бях там, ядох, пих и танцувах, а след това карах триколелото на краля, което пазя до ден днешен.

Край

 

Read Full Article

Живей живота си, а мен ме остави,
аз повече от тебе нямам нужда,
бъди щастлива, името ми забрави,
решението свое взе, за мен си чужда.

Сбъдни мечтите си, а мен изтрий,
в сърцето ми не искам да присъстваш,
бъди доволна, в твоя свят се скрий,
не мога да съм с теб, ти си безчувствена.

Приеми съдбата си, за мене не мисли,
в моя свят за тебе място не остана,
бъди обичана, друг в мрежите хвани,
ти си само кратък миг, една измама.

Read Full Article

Условия за участие:

– стихотворения или поемки с детска тематика;
– материалите да не са публикувани;
– може да изпращате до 2 (две) творби – в три екземпляра.

Награди:

Първа награда – 350 лв.
Втора награда – 250 лв.
Трета награда – 100 лв.

Наградите ще бъдат връчени на 31 май 2017 г. в Общинска библиотека “Стоян Дринов”.

Резултатите от конкурса ще бъдат публикувани във вестниците “Оборище”, “Време”, „Словото”, списание “Читалище-1870” и специализирани литературни сайтове.

От 20 февруари до 5 май 2017 година всички, които желаят да участват в конкурса могат да изпращат своите творби на адреса на библиотеката – гр. Панагюрище 4500, Общинска библиотека “Стоян Дринов” и имейл адрес – stef.rap@abv.bg

За повече информация:

Тел.: 0357/6-35-78 – Матанова

0357/6-23-83 – Рапонджиев

от 9.00 до 17.00 часа (от понеделник до петък)

източник: http://libpanagyurishte.com

Read Full Article

„Няма нищо по-страшно от затворената врата.”
Алфред Хичкок

Събудих се от нуждата да отида да тоалетна. Тъмно е. Нямам представа къде се намирам. Със сигурност не съм в моето легло. Правя опит да се изправя, но не мога да помръдна. Вързан съм за леглото? Как е възможно? Кой ми е причинил това? Не си чувствам тялото. Главата ще ми се пръсне от болка. Какво се е случило с мен? След този въпрос спомените нахлуха …

***

Беше петък. Ден за пиене. С двама приятели имахме традиция всеки петък да се събираме в някой от близките пъбове, където да ударим по две-три бири, да поприказваме, да се посмеем или с две думи – да се отпуснем от седмичното напрежение.

Денят се изтърколи бързо, без да се случи нищо особено. В 18:00 часа бях готов. Нахлупих каскета и излязох от вкъщи. Тъкмо затворих вратата и чух леко жужене. Не, по скоро беше ръмжене. Отворих отново. Нищо. Реших, че ми се е причуло. Поклатих глава и тръшнах вратата. Тогава бях сигурен, че наистина имах нужда от бира.

Уличните дървета бяха напъпили, но все още стърчаха голи и грозни. Навън беше сумрачно. Розово слънце беше оцветило небето. Предстоеше красив залез, независимо от гъстите облаци. Приятна картина за очите. Извадих смартфона и щракнах една снимка на небето, ей така – за спомен.

Зяпайки хората по улиците, пристигнах рано в пъба. Зад блестящите прозорци мернах няколко познати физиономии. Кимнах им леко с ръка на каскета. Застанах пред входа и огледах това сакрално място. Големи златни букви над входа. Отрупани кошници с цветя висяха на няколко места над главата ми. Кафявата фасада ме канеше дружелюбно да вляза.  Не чаках много и се намърдах вътре. Лъхна ме познатия прокиснат мирис на бира. Почувствах спокойствието на това място. Усмихнах се. Намирах се в храма и душата ми беше доволна и щастлива.

Бях подранил, но заех любимото сепаре в дъното на заведението. Все още нямаше следа от момчетата, но аз не можех да чакам и си поръчах на познатия барман:

– Здравей, Том! Как си? Дай ми една бира от моята?
– Здравей, приятел! Идва към теб. Не съм чак толкова зле. Ти как си? – отговори ми мъжът зад бара, взе чаша и започна да я пълни.
– Днес се чувствам прекрасно! – отвърнах му и извадих банкнота.
– Готов си! Наздраве!
– Наздраве!

Взех рестото, сграбчих чашата и още на бара отпих от вкусната наливна бира. Течността влезе лесно и приятно намокри пресъхналата ми уста. Обърсах с ръка пяната от брадата си и се върнах отново в сепарето. Огледах се. Все още имаше седящи места, но се усещаше присъствието на много хора. Барманите чевръсто пълнеха чашите и приемаха поръчките за бургери или риба с чипс. Погледнах часовника си – 19:15 часа.

Преполових бирата си, заслушан в съседните разговори. Хората се смееха, разговаряха и от време на време се чуваше по някоя ругатня.

Допих остатъка от бирата и реших да отида се облекча в тоалетната. Бутнах подвижната врата и ме лъхна миризма на почистващ препарат. Харесах си един писоар в ъгъла. Бях сам в мъжката тоалетна. Огледах се. Бели плочки навсякъде, няколко лампи светеха в жълто. Беше чисто и просторно. Дочу ми се леко ръмжене от затворените тоалетни кабинки. Реших, че някой разтоварва бургера и се е захласнал. Ама чак да ръмжи! Поклатих глава и отидох да си измия ръцете. И пак чух това ръмжене.

– Колега, добре ли си? – провикнах се, но не последва отговор.

Реших да го зарежа. Излязох и отидох до бара. Поръчах си още една бира. Момчетата все още ги нямаше, а аз имаше вероятност да се нафиркам, докато дойдат. Усмихнах се и отпих голяма глътка. Бирата беше чудесна.

Замислих се за човека, който се мъчеше в тоалетната и ръмжеше като куче. После се сетих за ръмженето, което чух, когато излизах от вкъщи. Помислих си, че си въобразявам и че е станало странно съвпадение. Усетих леко напрежение в стомаха. Пийнах още бира и ми олекна.

Вече беше 20:00 часа, а от моите приятели нямаше и следа. Реших да им звънна и да ги проверя. Извадих смартфона си, но той в същото време извибрира – получих съобщение. В съобщението елегантно ме информираше, че няма да дойдат, т.е. да се шибам. Новината развали настроението ми. Трябваше или да пия сам, или да се прибера.

Почувствах се леко замаян. Замислих се, колко бързо ме хваща, когато съм в пъба. Явно тяхната бира е по-силна от тази, която пия вкъщи. Реших, че това е тъпа констатация, но така или иначе време беше да тръгвам.

Облякох се, взех си каскета и излязох от пъба. Огледах се. Улицата беше празна. Учудих се, дали това е нормално по това време, но после реших, че не ми пука. Запалих цигара и се запътих към вкъщи. Напрежението в стомаха ми се усили, когато не срещнах никого пътя.

Живеех близо и след втората цигара стигнах до входната врата на дома. Усетих отново напрежение в стомаха. Луда работа! Нещо става с мен! Понечих да отключа, но отново чух това ръмжене, но този път придружено от скимтене.

– Ехо! Има ли някой? – провикнах се аз.

Отново заглушено ръмжене. Този път беше по-продължително. Огледах се наоколо. Нищо. Ръмжене. Обърнах се. Нищо. Протегнах ръка да отворя вратата. Ръмжене. Завъртях се на пета. Пак нищо. Не съм от страхливите, но този звук ми лазеше по нервите.

Отключих входната врата. Антрето беше празно. Натиснах ключа за осветлението и лампата с примигване светна. Ръмженето не спираше да. Пристъпих към втората врата. Лампата в антрето започна да присвятка. Стомахът ми отново напомни за себе си, но не му обърнах внимание. Лампата светваше и угасваше, а аз имах намерение да вляза всекидневната.

Бутнах леко вратата навътре. Ръмженето сякаш спря. Включих лампите и те започнаха да светват и угасват. Все едно се намирах в дискотека от 90-те. Не можех да повярвам на очите си, защото помислих че пак трябва да сменям лампите. Реших да отворя цялата врата, но тогава усетих нещо остро да се впива в глезена ми. Погледнах надолу и видях черна муцуна. Огромно куче беше захапало крака ми и не го пускаше. Понечих да изритам главата му с другия си крак, но се подхлъзнах и се строполих по гръб на пода. Не успях да си ударя главата и останах в съзнание. Това не можеше да ми се случва. От падането ми звярът беше освободил нахапания ми крак и две злобни очи ме гледаха. Беше голям черен доберман или нещо от сорта. Нямаше как да съм сигурен в породата. Езикът му висеше между зъбите и кървави лиги капеха по пода. Опитах да се изправя, но звярът не ми позволи. Хвърли се върху мен и аз вдигнах лявата си ръка да се предпазя. Но не успях. Усетих зъбите да се забиват в ръката ми. Чух хрущящ звук от счупване, но не този звук помня, а болката която прониза слепоочията ми. Кучето наклони глава на ляво, а после надясно. Опитах да изкрещя, но нищо не излезе от гърлото ми. Опитах да го ударя с другата си ръка, но звярът побесня повече и успя да откъсне ръката ми от лакътя. Невярващо погледнах звяра или по точно собствената ми ръка в устата му. Пръстите ми още се движеха. Зави ми се свят. Додрайфа ми се. Опитах се да се изправя, но в паниката не прецених, че нямам ръка и допрях кървящия кокал в пода. Изкрещях от болка. Кучето дъвчеше ръката ми и злобно ми се хилеше. Трудно е за вярване. Но тогава реших, че наистина ми се хили и то гадно.

Лампите угаснаха за секунди, а след това светнаха. Погледнах очите на звяра и в тях за секунда видях себе си как изритвам едно малко куче в парка и то цопва в езерото. Случка, в която бях главен герой преди време.

Успях да се изправя с помощта на другата си ръка. Опрях се на стената. Не усещах болка в лявата си ръка, но главата ми щеше да се пръсне. Дискотеката продължаваше. Реших, че ще успея да изтичам до входната врата и да я затворя. Но не ми беше писано.

Щом направих крачка назад, кучето се хвърли в краката ми и впи зъби в глезена ми. Но не беше само това. Зад него изскочиха още две черни кучета. Същите като това, което отхапа ръката ми. И двете в синхрон се хвърлиха. Едното захапа дясното ми бедро, а другото успя да докопа здравата ми ръка. Аз се строполих на пода, оставяйки се на  триглавото чудовище да ме дъвче…

***

Това беше случката от предния ден или по точно нещата, които си спомням. Сигурно съм в болница. Но защо е толкова тихо?! Мирише на белина. Опитах да се отново да помръдна, но не се получи. Вярно, че съм вързан за леглото.

Чувам стъпки. Може би идва сестра или доктор?! Надвеси си над мен. Със сигурност е жена. Гледам я тъповато. Искам да кажа нещо, но не мога да помръдна устните си. Тя ме гледа мръснишки. Лицето й се удължи, очите излизат от орбитите си, хили се злобно, оголи дълги кучешки зъби и ме облиза…

 

Read Full Article

Покажи ми, че аз те вълнувам,
покажи ми, че в душата си знаеш,
покажи ми, че ти ме сънуваш,
покажи ми, че с мене мечтаеш!

Покажи ми, че тайно ме мислиш,
покажи ми, че търсиш ме в мрака,
покажи ми, че в сърцето ти липсвам,
покажи ми, че още ме чакаш!

Покажи ми, че за мене копнееш,
покажи ми, че на мене приличаш,
покажи ми, че с мен ще живееш,
покажи ми, че ти ме обичаш!

Read Full Article