колело

Колело

Споделете сприятели

Слънцето вече беше поело своя път към платото. Лъчите му не, но все още беше приятно в края на лятото. В центъра на забравеното от Бога малко добруджанско селце се бяха събрали всички жители – четирима старци. Пред старото читалище, на обрасъл с бурени малък площад, на една пейка Петко и Георги играеха табла, а Иван и Асен даваха акъл.

Това беше единственото забавление за възрастните хора, може би от пет години насам. Селото беше напълно изоставено от хората, които се пръснаха из страната, някои отидоха на гурбет в чужбина, а други напуснаха този свят. За славното минало на селото напомняха училището, магазините, кръчмата, но сега те бяха пусти и занемарени. Приличаха повече на призраци от миналото, отколкото на сгради. Всичко наоколо беше сиво и мрачно.

Старците бяха залисани в играта, когато край тях изсвириха гуми, дигна се ужасна пушилка и пред тях спря автомобил. Старците започнаха да ръкомахат с ръце, опитвайки се да разсеят прахоляка.

Няколко минути по-късно успяха да различат млада жена. С едната си ръка тя дърпаше малък розов куфар на колелца, а с другата влачеше плачещо момиче, на не повече от седем години, което правеше опити да се освободи. Сандалите му буквално деряха прашния площад. Блузата му се беше намокрила от двете вади, стичащи се по зачервените му бузи. Жената спря пред опулилите се старци, пусна куфара и се обърна към Петко:

– Здравей, дядо! Нали не те безпокоим? Много бързам и нямам време за обяснение. Нали ще гледаш Мария за няколко дни? Трябва спешно да отида до София! Моля те!
– Ани, не бяхте ли на море? – окопити се старецът.
– Бяхме, но сега не мога да говоря. Бързам много, имам проблеми! Нали ще се грижиш за дъщеря ми? Моля те! – повтори младата жена.
– Ама как да се грижа? – опулено я изгледа Петко.
– Лесно е! Мария е много разбрано дете…

Младата жена се наведе, целуна стареца по бузата, после млясна разплаканото момиче по устата, помаха с ръка и се върна в автомобила. Отново се вдигна пушлива мъгла.

Старците се спогледаха учудено. Това си беше събитие за тях. Отдавна живееха само четиримата в селото и бяха отвикнали да виждат други хора.

– Петкане, какво стана, бе? – подхвана с насмешка Иван.
– Какво да е станало? – ядно отвърна Петко. – Айде, разкарайте се! И без това не разбирате от нищо!

Тримата старци го изгледаха, но познаваха сприхавия характер на Петко. Затова решиха да не влизат в спор и тихомълком се изнизаха от площада.

Дядо Петко се оказа сам на пейката в центъра на селото с едно натъжено дете. Момичето беше спряло да плаче. Може би сълзите му бяха на привършване или беше решило да запази малко за после.

Тишината се оказа кратка. Момичето наведе глава и заплака. Сълзите отново потекоха по зачервените му бузи. Дядо Петко вдигна ръце и поклати неодобрително глава. Хвана Мария за ръката, вдигна куфара и се запътиха към дома на стария човек.

Не ходиха много и скоро се отзоваха през зелената метална врата на едноетажна къща със сива мазилка. Влязоха в двора и старецът остави куфара до стената.

Събуха обувките си и влязоха в тъмен коридор. После влязоха в най-близката стая. Завесите бяха спуснати и тук отново преобладаваше мрак. Имаше стар диван, гардероб, малко шкафче, лампа до леглото и килим на пода. Мария започна да подсмърча отново. Петко реши да я остави да се преоблече и отиде в кухнята. Сипа си червено вино в едно стъклено бурканче от кисело мляко и удари голям гълток.

След като преполови бурканчето, старецът отиде да провери момичето. Влезе в стаята й и каза.

– Готова ли си вече? Нали няма да плачеш повече?
– Да, дядо. А тук има ли интернет? – отговори тихо Мария.
– Интернет да има? Няма интернет! Какви са тези щуротии? – нервно изрече стария човек, а момичето отново наду гайдата и се тръшна на пода. Петко разбра, че не е трябвало да реагира така и опита да замаже положението. – Добре де, добре! Спри да ревеш. Има време до вечеря, затова искаш ли да ти покажа цялата къща, двора и животните?

Мария погледна дядо си и кимна. Двамата излязоха от къщата, и Петко я разведе из предния двор. Показа й всички плодни дървета, зеленчуците, които гледаше и кладенеца. На Мария най-много й хареса люлката, вързана за дюлята. Полюля се малко и двамата влязоха в старата част на къщата. Надникнаха в зимника. Видяха и банята с бойлера на дърва. Детето се беше успокоило, но все още гледаше сърдито.

Излязоха в задния двор. Няколко кокошки се разхождаха, поклащайки главите си. Видяха и двете зайчета, които били много сладки, по думите на Мария. Обиколиха и останалата част от задния двор и се озоваха в плевнята.

– Е, Мария! Хареса ли ти моята къща? – попита я дядо й.
– Не е много хубаво, дядо! Мирише на лошо. Искам вкъщи! – изхлипа детето.
– Как така не е хубаво? На село мирише така? – ядно отвърна старецът, но усети на къде отиват нещата и успя да се овладее. Отвори малката врата пред тях и посочи с пръст. – Ето виж какво имам тук! Караш ли колело?
– Карам! – отговори Мария и сълзите тръгнаха за пореден път. Все пак тя успя да каже. – Но какво колело е това?
– Спри да плачеш, дете! Затова ли те остави майка ти при мен? Да ми надуваш главата ли? Айде, отивай си в стаята. Писна ми да те слушам! – изрева с пълно гърло дядо Петко.

Час по-късно напрежението все още се усещаше. Вечеряха в абсолютна тишина надве-натри. После всеки отиде в стаята си.

Дядо Петко легна в леглото си, стискаше очите, но не можеше да заспи. От съседната стая все още се чуваше хлипането на Мария. Стана му жално за детето. Знаеше, че е сприхав и че всички хора го смятаха за чешит. Но това не беше винаги така. Самотата през последните години го бе променила и той не беше щастлив за своите седемдесет и две години. Въртеше се в леглото и разсъждаваше за отминалия ден. От това не му стана по-добре, а напротив – тъгата го налегна и усети буцата в гърлото си. Направи опит да разсее мислите си, но те го бяха хванали здраво и дращеха душата му като ноктите на свирепа вещица.

От съседната стая стоновете бяха спрели, старецът се успокои и неусетно заспа.

***
Стресна се в съня. Кошмари бяха нарушили почивката на Петко. Изправи се и седна на леглото. Беше малко след полунощ, а от опит знаеше, че сънят няма да го навести втори път. Разтърка очи, сети се за детето и тогава сякаш нещо се пречупи в него. Стана от леглото и се облече. Провери съседната стая, където спеше Мария. Старецът я зави, целуна я по челото и излезе от стаята.

После хлопна пътната врата и забързано се насочи към края на къщата, където се намираше неговата „работилница“. Така сам я наричаше, защото вътре имаше безброй инструменти и джунджурии, събирани цял един живот. Светна малката мъждива лампа и се захвана за работа. Чука, блъска, псува, тръшка. Настана голяма олелия. Ако това беше се случило преди години, сигурно щеше да вдигне на крак цялата махала, но сега успя да стресне единствено черния уличен котарак, който дремеше на оградата.

Улисан в работата, Петко не усети, кога започна да се съмва. Стресна го кукуригането на единствения петел в селото – петелът на Гошо. Тогава старецът се спря. Обърса потта от челото си. Поглади мустака и седна на столчето без облегалка. Бръкна в едно от чекмеджетата. Извади олюпена табакера. Беше отказал цигарите преди много години, но прецени че сега моментът е по-специален. Запали цигарата и изпусна дима с удоволствие. Погледна пред себе си и очите му станаха сякаш по-сини. Кимна доволно от свършеното. Усмихна се под мустак и допуши цигарата.

***

Мария се събуди от странна музика и усети непозната миризма. Миришеше невероятно вкусно. Облече се, отиде в кухнята и ахна. Дядо й танцуваше под звуците на малкото радио. В едната си ръка държеше дълга вилица и ръкомахаше с нея над печката. Масата беше подредена. Върху старата мушама изпъкваше чинията, препълнена с мекици, но там бяха още и бурканче сладко от ягоди, вилици и салфетки. Дядо Петко се обърна, усетил присъствието на детето, усмихна се и я поздрави:

– Добре утро, дядовото! Наспа ли се вече?
– Да, дядо! Добро утро и на теб!- отвърна Мария, а светлосините й очи заблестяха.
– Не се бави! Хайде на мекиците! Аз идвам ей сегичка! – подкани я възрастният мъж.

Момичето не изчака втора покана и се настани на масата. Дядо й също се присъедини към нея. Това беше най-вкусната и незабравима закуска и за двамата.

Когато приключиха, Мария благодари на дядо си и го попита:

– Дядо Петко, защо си толкова добър днес?
– Добър? Аз? Ха-ха-ха! – засмя се старецът. – Мило дете, ти си добра! На гости си на дядо си, а каква по-хубаво от това? Ти си радост за старите ми очи, Мария! Но, чакай, чакай! Имам изненада за теб!
– Изненада? За мен? – ококори се детето.
– Да, ще видиш! Излез пред пътната врата и ме чакай там със затворени очи! – нареди й нежно дядо Петко.

Детето го послуша и излезе. След няколко минути старецът се върна бутайки нещо и й каза:

– Можеш да отвориш очи!
– Дядо, какво е това? – попита Мария, а очите й грейнаха.
– Това, дядовото, е твоето ново колело! Харесва ли ти? – отговори Петко. – Нали ще можеш да го караш? Пробвай го тук надолу по баира!

Мария огледа колелото и очите й станаха двойно по-големи. Това беше най-невероятното чудо на две колела, което беше виждала. Нямаше нищо общо с онова в плевнята. Беше почистено и пребоядисано с най-различни цветове. Рамката беше наполовина синя и наполовина жълта. Предният калник беше зелен, а задния червен. Гумите бяха напомпани, а на рамката пишеше нейното име „Мария“. Между спиците имаше някакви правоъгълни парчета – направени от алуминиеви капачки за буркани, от кашони и от кофички за кисело мляко. Това беше най-странното и най-шантаво колело на света. Старецът я подкани да го пробва.

Детето се качи плахо и седна на меката седалка, която беше тапицирана с част от пердето в кухнята. Придоби увереност и натисна единия педал, а после и другия. Започна да се чува леко тракане, което идваше от колелата. Насочи се по баира на долу и… полетя. Колелото направо хвърчеше! Правоъгълните парчета се удряха в спиците и издаваха различни звуци. Обединени в едно звуците звучаха така:

– Така-та-така-та-така-та-та, така-та-така-та-така-та-та…

Дядо Петко си спомни за младите години и рипна след детето, а сърцето му щеше да изхвръкне от вълнение. В неговите уши колелото пееше най-щастливата песен.

По пътя на тяхната обиколка от една от къщите излезе Асен. Учуден от шума навън, се провикна:

– Петко, каква е тая аларма?
– Каква аларма бе, Асене? Не чуваш ли песента на колелото?
– Ти луд ли си? Каква песен е това? – държеше на своето Асен.
– За мен е песен! – усмихна му се Петко и се втурна след момичето и пеещото колело.

Асен поклати глава, после дяволито се усмихна и се втурна и той след дядото и внучето. По пътя успяха да заберат и другите двама старци, които след като разбраха, какво се е случило, скокнаха и се включиха в най-радостното шествие в най-новата история на тяхното родно място. Малкото добруджанско селце сякаш оживя. А колелото не спираше да пее:

– Така-та-така-та-така-та-та, така-та-така-та-така-та-та…

Колело
4.8 (95%) 32 votes

Коментари чрез Facebook

коментара

Прочетете още

Вашият коментар

Your email address will not be published. Required fields are marked *