зад вратата

Зад вратата

Споделете сприятели

„Няма нищо по-страшно от затворената врата.”
Алфред Хичкок

Събуждам се от нуждата да отида да тоалетна. Тъмно е. Нямам представа къде се намирам. Със сигурност не съм в моето легло. Правя опит да се изправя, но не мога да помръдна. Вързан съм за леглото? Как е възможно? Кой ми е причинил това? Не си чувствам тялото. Главата ми ще се пръсне от болка. Какво се е случило с мен?

След този въпрос спомените нахлуха …

***

Беше петък. Ден за пиене. С двама приятели имахме традиция всеки петък да се събираме в някой от близките пъбове, където да ударим по две-три бири, да поприказваме, да се посмеем или с две думи – да се отпуснем от седмичното напрежение.

Денят се изтърколи бързо, без да се случи нищо особено. В 18:00 часа бях готов. Нахлупих каскета и излязох от вкъщи. Тъкмо затворих вратата и чух леко жужене. Не, по скоро беше ръмжене. Отворих отново. Нищо. Реших, че ми се е причуло. Поклатих глава и я затръшнах. Тогава бях сигурен, че наистина имах нужда от бира.

Уличните дървета бяха напъпили, но все още стърчаха голи и грозни. Навън беше сумрачно. Розово слънце беше оцветило небето. Предстоеше красив залез, независимо от гъстите облаци. Приятна картина за очите. Извадих смартфона и щракнах една снимка на небето, ей така – за спомен.

Зяпайки хората по улиците, пристигнах рано в пъба. Зад блестящите прозорци мернах няколко познати физиономии. Кимнах им леко с ръка на каскета. Застанах пред входа и огледах това сакрално място. Големи златни букви над входа. Отрупани кошници с цветя висяха на няколко места над главата ми. Кафявата фасада ме канеше дружелюбно да вляза.  Не чаках много и се намърдах вътре. Лъхна ме познатия прокиснат мирис на бира. Почувствах спокойствието на това място. Усмихнах се. Намирах се в храма и душата ми беше доволна и щастлива.

Бях подранил, но заех любимото сепаре в дъното на заведението. Все още нямаше следа от момчетата, но аз не можех да чакам и си поръчах на познатия барман:

– Здравей, Том! Как си? Дай ми една бира от моята?
– Здравей, приятел! Идва към теб. Не съм чак толкова зле. Ти как си? – отговори ми мъжът зад бара, взе чаша и започна да я пълни.
– Днес се чувствам прекрасно! – отвърнах му и извадих банкнота.
– Готов си! Наздраве!
– Наздраве!

Взех рестото, сграбчих чашата и още на бара отпих от вкусната наливна бира. Течността влезе лесно и приятно намокри пресъхналата ми уста. Обърсах с ръка пяната от брадата си и се върнах отново в сепарето. Огледах се. Все още имаше седящи места, но се усещаше присъствието на много хора. Барманите чевръсто пълнеха чашите и приемаха поръчките за бургери или риба с чипс. Погледнах часовника си – 19:15 часа.

Преполових бирата си, заслушан в съседните разговори. Хората се смееха, разговаряха и от време на време се чуваше по някоя ругатня.

Допих остатъка от бирата и реших да отида се облекча в тоалетната. Бутнах подвижната врата и ме лъхна миризма на почистващ препарат. Харесах си един писоар в ъгъла. Бях сам в мъжката тоалетна. Огледах се. Бели плочки навсякъде, няколко лампи светеха в жълто. Беше чисто и просторно. Дочу ми се леко ръмжене от затворените тоалетни кабинки. Реших, че някой разтоварва бургера и се е захласнал. Ама чак да ръмжи! Поклатих глава и отидох да си измия ръцете. И пак чух това ръмжене.

– Колега, добре ли си? – провикнах се, но не последва отговор.

Реших да го зарежа. Излязох и отидох до бара. Поръчах си още една бира. Момчетата все още ги нямаше, а аз имаше вероятност да се нафиркам, докато дойдат. Усмихнах се и отпих голяма глътка. Бирата беше чудесна.

Замислих се за човека, който се мъчеше в тоалетната и ръмжеше като куче. После се сетих за ръмженето, което чух, когато излизах от вкъщи. Помислих си, че си въобразявам и че е станало странно съвпадение. Усетих леко напрежение в стомаха. Пийнах още бира и ми олекна.

Вече беше 20:00 часа, а от моите приятели нямаше и следа. Реших да им звънна и да ги проверя. Извадих смартфона си, но той в същото време извибрира – получих съобщение. В съобщението елегантно ме информираше, че няма да дойдат, т.е. да се шибам. Новината развали настроението ми. Трябваше или да пия сам, или да се прибера.

Почувствах се леко замаян. Замислих се, колко бързо ме хваща, когато съм в пъба. Явно тяхната бира е по-силна от тази, която пия вкъщи. Реших, че това е тъпа констатация, но така или иначе време беше да тръгвам.

Облякох се, взех си каскета и излязох от пъба. Огледах се. Улицата беше празна. Учудих се, дали това е нормално по това време, но после реших, че не ми пука. Запалих цигара и се запътих към вкъщи. Напрежението в стомаха ми се усили, когато не срещнах никого пътя.

Живеех близо и след втората цигара стигнах до входната врата на дома. Усетих отново напрежение в стомаха. Луда работа! Нещо става с мен! Понечих да отключа, но отново чух това ръмжене, но този път придружено от скимтене.

– Ехо! Има ли някой? – провикнах се аз.

Отново заглушено ръмжене. Този път беше по-продължително. Огледах се наоколо. Нищо. Ръмжене. Обърнах се. Нищо. Протегнах ръка да отворя вратата. Ръмжене. Завъртях се на пета. Пак нищо. Не съм от страхливите, но този звук ми лазеше по нервите.

Отключих входната врата. Антрето беше празно. Натиснах ключа за осветлението и лампата с примигване светна. Ръмженето не спираше. Пристъпих към втората врата. Лампата в антрето започна да присвятка. Стомахът ми отново напомни за себе си, но не му обърнах внимание. Лампата светваше и угасваше, а аз имах намерение да вляза всекидневната.

Бутнах леко вратата навътре. Ръмженето сякаш спря. Включих лампите и те започнаха да светват и угасват. Все едно се намирах в дискотека от 90-те. Не можех да повярвам на очите си, защото помислих че пак трябва да сменям лампите. Реших да отворя цялата врата, но тогава усетих нещо остро да се впива в глезена ми. Погледнах надолу и видях черна муцуна. Огромно куче беше захапало крака ми и не го пускаше. Понечих да изритам главата му с другия си крак, но се подхлъзнах и се строполих по гръб на пода. Не успях да си ударя главата и останах в съзнание. Това не можеше да ми се случва. От падането ми звярът беше освободил нахапания ми крак и две злобни очи ме гледаха. Беше голям черен доберман или нещо от сорта. Нямаше как да съм сигурен в породата. Езикът му висеше между зъбите и кървави лиги капеха по пода. Опитах да се изправя, но звярът не ми позволи. Хвърли се върху мен и аз вдигнах лявата си ръка да се предпазя. Но не успях. Усетих зъбите да се забиват в ръката ми. Чух хрущящ звук от счупване, но не този звук помня, а болката която прониза слепоочията ми. Кучето наклони глава на ляво, а после надясно. Опитах да изкрещя, но нищо не излезе от гърлото ми. Опитах да го ударя с другата си ръка, но звярът побесня повече и успя да откъсне ръката ми от лакътя. Невярващо погледнах звяра или по точно собствената ми ръка в устата му. Пръстите ми още се движеха. Зави ми се свят. Додрайфа ми се. Опитах се да се изправя, но в паниката не прецених, че нямам ръка и допрях кървящия кокал в пода. Изкрещях от болка. Кучето дъвчеше ръката ми и злобно ми се хилеше. Трудно е за вярване. Но тогава реших, че наистина ми се хили и то гадно.

Лампите угаснаха за секунди, а след това светнаха. Погледнах очите на звяра и в тях за секунда видях себе си как изритвам едно малко куче в парка и то цопва в езерото. Случка, в която бях главен герой преди време.

Успях да се изправя с помощта на другата си ръка. Опрях се на стената. Не усещах болка в лявата си ръка, но главата ми щеше да се пръсне. Дискотеката продължаваше. Реших, че ще успея да изтичам до входната врата и да я затворя. Но не ми беше писано.

Щом направих крачка назад, кучето се хвърли в краката ми и впи зъби в глезена ми. Но не беше само това. Зад него изскочиха още две черни кучета. Същите като това, което отхапа ръката ми. И двете в синхрон се хвърлиха. Едното захапа дясното ми бедро, а другото успя да докопа здравата ми ръка. Аз се строполих на пода, оставяйки се на  триглавото чудовище да ме дъвче…

***

Това е случката от предния ден или по точно нещата, които си спомням. В болница  съм. Но защо е толкова тихо?! Мирише на белина. Правя опит отново да помръдна, но не се получава. Вярно, вързан съм за леглото.

Чувам тракане на токчета. Сигурно е сестра или доктор?! Тя се надвесва над мен. Гледам я тъпо и неразбиращо. Искам да кажа нещо, но не мога да помръдна устните си. Тя ме гледа мръснишки. Лицето й се удължи, очите й излизат от орбитите си, ухили се злобно, оголи дълги кучешки зъби и ме облиза…

 

Зад вратата
5 (100%) 11 votes

Коментари чрез Facebook

коментара

Прочетете още

Вашият коментар

Your email address will not be published. Required fields are marked *